понеделник, 06 декември 2021

Вградените недостатъци на климатичния процес на ООН


50 преглеждания

В известен смисъл Борис Джонсън беше перфектният домакин на COP26. Британският премиер е специалист по безпочвен оптимизъм и празни обещания. Климатичната среща на ООН в Глазгоу произведе много и от двете, пише Гидиън Рахмън за Financial Times.

Преди срещата неформалният лозунг беше „да запазим 1,5 градуса“ (горният праг на повишението на глобалната температура над прединдустриалното ниво – бел. прев.). Но за да има добър шанс за ограничаване на глобалното затопляне до това ниво, производството на въглища, нефт и газ трябва да започне да намалява незабавно и рязко. Нищо, което излезе от Глазгоу, не предполага, че това ще се случи. Дори някои от споразуменията, подписани на COP26 – за възстановяване на горите и намаляване на метановите емисии – са немного повече от стремежи. Както отбелязва генералният секретар на ООН Антониу Гутериш: „Подписването на декларацията е лесната част.“

Не трябва да е изненада, че Глазгоу беше разочарование. Климатичният процес на ООН продължава почти 30 години и през това време емисиите на въглероден диоксид не спряха да растат. Нямаше реална причина да се очаква, че COP26 ще успее там, където предишните 25 COP срещи се провалиха.

След Глазгоу е време да признаем, че климатичният процес на ООН не работи. Това не е защото науката, обсъждана на заседанията на COP, е погрешна. Проблемът е политически. Всички световни лидери на COP26 подкрепиха необходимостта от радикални действия. Но политическият натиск, на който са подложени, всъщност е рецепта за бездействие.

Във вътрешен план политиците имат основателна причина да се страхуват, че цената на декарбонизацията ще доведе до изборно поражение или социални вълнения. Всеки американски президент разбира политическите опасности от покачването на цените на газа. САЩ два пъти подписаха споразуменията на ООН за климата – в Киото и Париж – само за да се откажат от тях по-късно. В Китай правителството се стреми да преодолее недостига на енергия чрез откриване на множество нови електроцентрали, работещи на въглища. Индийското правителство пък знае колко зависима е икономиката му от въглищата.

Международната политика на COP не е по-лесна. Процесът изисква единодушното съгласие на почти 200 държави. В Глазгоу възраженията на Китай и Индия предизвикаха разводняване на жизненоважни ангажименти за въглищата.

Повтарящите се провали в процеса на ООН накараха мнозина да заклеймят настоящото поколение световни лидери като недостойно или неморално. Но различни лидери, поставени под същия натиск, вероятно биха стигнали до подобни резултати. Идеалистичните призиви към политиците да „възприемат глобалното съзнание“ не могат да елиминират факта, че повечето политика си остава местна.

Спецовете посочват проучвания на общественото мнение, според които обществото изисква радикални действия в областта на климата. Но много световни лидери са разбираемо скептични. Когато президентът на Франция Еманюел Макрон се опита да повиши цените на бензина поради екологични съображения, той предизвика повече от година социални и политически сътресения.

И сега какво? Тъй като недостатъците на COP процеса стават все по-трудни за отричане, вероятно ще нарасне търсенето на друг подход: геоинженерството. Това означава усилия за промяна или „поправяне“ на климата чрез обръщане или намаляване на процесите, които водят до изменението му.

Една популярна идея, подкрепена от Гърнот Уагнър, автор на нова книга за геоинженерството, е да се отклонява слънчевата светлина далеч от Земята чрез инжектиране на аерозоли в стратосферата. Друг план, подкрепян от сър Дейвид Кинг от Центъра за климатично възстановяване в Университета Кеймбридж, е да се замрази отново Арктика, като се стимулира покритието от бели облаци над региона.

Всички водещи защитници на геоинженерството подчертават, че техните схеми не заместват усилията за намаляване на емисиите от парникови газове. Те също така откровено признават, че геоинженерството крие големи рискове - като замърсяване на въздуха или неочаквани ефекти върху климата. Но по-големият риск може би е да продължим да разчитаме на глобалните разговори за климата.

За разлика от процеса на ООН геоинженерството не изисква единодушно глобално споразумение. Разполагането на кораби с дистанционно управление за замразяване на Арктика ще изисква съгласието на народите в региона – и единствена богата държава или дори отделно лице, които да похарчат милиардите долари, изисквани от подобна схема. Флотилиите от самолети, които може да са необходими за слънчевото геоинженерство, биха могли да бъдат осигурени по подобен начин от всяка от водещите военни сили в света.

Но макар политиката на геоинженерство да е по-лесна от процеса на COP, тя все още не е изяснена. Ако една-единствена нация или „коалиция на желаещите“ предприеме действия, които променят климата на цялата планета, това би предизвикало глобална реакция. Двама учени, Питър Ървайн и Дейвид Кийт, твърдят, че към САЩ има твърде голямо недоверие, за да могат да поемат такава инициатива. Вместо това те предполагат, че водещата роля в геоинженерството трябва да бъде поета от „по-малки развити демокрации със силна репутация относно климатичните действия“.

В действителност обаче малките демокрации няма да имат силата или легитимността да предприемат действия без одобрението на суперсилите. За разлика от тях и САЩ, и Китай имат силата, арогантността и ресурсите да предприемат едностранни действия. Но и двете държави вероятно разбират, че да действаш самостоятелно би било противоречиво и рисковано.

Най-доброто геополитическо решение за геоинженерството би включвало съвместни действия на САЩ и Китай. В момента, въпреки демонстрираните топли отношения на COP26, на Вашингтон и Пекин им липсва взаимно доверие, за да работят заедно. Но с нарастването на опасността от изменението на климата нови и радикални подходи ще излязат на преден план. Отчаяните времена може да изискват отчаяни мерки.

 

Харесайте Facebook страницата ни ТУК

 

Реклама

Отговор на коментар

0 Коментара:

Коментар

Новини от Свят